Голяма година беше …
Когато на 23.12.2016 г. в 15.00ч получихме обаждане, че въздуховодната шахта до нашия гардероб в читалището гори, изобщо не си представяхме какво ни чака напред и каква 2017-та ще ни се случи. Всички се бяхме събрали да спасяваме инвентар от дим и пожарникарска вода – преподаватели, родители, деца. Изнасяхме и пренасяхме огромно количество … какво ли не. Последва разпределение на чудовищно по обем и спешност пране и доста майки, плюс всички ръководители, посрещнахме Коледа с подредени под конец прани ризи, кърпи, чорапи и т.н. връз въжета и сушилки. Аз лично бях превърнала спалнята в сушилна стая и бях взела на заем простори от съседите. В цялата тази съпричастност изобщо не си давахме сметка, че именно тя ще бележи идващата година!
А тя, годината, беше ама много голяма… и все още е. За календарната година говоря, 2017-та. Да, без да искаме, сляхме два сезона и два учебни периода. Вместо да започнем с нови сили през септември, излезе че изобщо не сме се спирали цяло лято. Докато едни от нас приемаха бъдещите попълнения в състава и завръщащите се танцьори, за да дадем начало, други се представяха в Шанхай – като част от предходния танцов сезон 🙂
Помните ли?
През 2017 г. за първи път ни се случиха два, при това съвсем различни по характер, лагера. Първият беше репетиционен, да не кажа направо тренировъчно-олимпийски, месец преди юбилейния концерт. Събрахме всичкия този народ, вкарахме го в две зали и не излязохме от там пет дни. Всъщност, самите деца не искаха да спират да танцуват. Последната репетиция на големите все още течеше, когато се прибирах от репетициите в читалището обратно на базата на БЧК в с. Лозен. Това ще рече, че продължаваха до около 22ч и представляваха нещо средно между аеробика, кросфит и релакс упражнения за разпускане на мускулите. И всички бяха в залата, не просто доброволно, а с огромно удоволствие.
На този лагер по-малките се докоснаха до таланта и методиката на един от най-големите български хореографи г-жа Агрипина Войнова, която почти ги омагьоса. Каките и батковците пък създадоха цяла танцова постановка, в която имаха възможност да развиват образи на различни герои. Оказа се, че имам много скрити актьори.
Някъде има и визуален материал на новата игра „търкаляне по пода на залата в права линия“, развита до „търкаляне на ръководители по пода на залата в права линия“. Е, Ивайло ме победи, ама нищо, ще търся реванш догодина 🙂
Вторият ни лагер, през пролетната ваканция, се случи в с. Рударци. Него пък посветихме на игрите и забавленията с деца от 5 до 12 години. Точно обратното, там почти не танцувахме, но пък имахме партита всяка вечер. Празнувахме рождени дни и Цветница, и маскенбал си правихме, и сами си оцветихме маските. Ходихме в гората, да се учим на ориентиране. Бяхме и на църква, да се учим на традиции. Събирахме цветя и вихме венчета. Играхме футбол и баскетбол, и скачахме на въже, и какво ли още не.
За първи път тази година направихме и два годишни концерта, ама не защото сляхме сезоните. Навършихме 10 години! 10 години отдаденост в залата, на сцената, зад кулисите. 10 години любов, щастие и успехи. 10 години къртовски труд, родителско търпение, стискане на зъби и умора. 10 години аплодисменти, концерти в страната и чужбина, награди, признание и нови приятелства. 10 години от всичко по много!
Сега, от дистанция на времето, ще кажа че беше някак логично от НДК да сменят залата на концерта и вместо в Зала 11 да случим цялата тази емоция в Зала 1. Нищо, че нас ръководителите, това ни докара почти до инфаркт. До последно преправяхме декор, по-скоро премахвахме такъв. До последно шихме украси за новия танц. До последно събирахме и допреправяхме реквизит. Пак всички – родители, учители и деца. Даже Галя, майката на Гери, продължи да шие вкъщи до малките часове, за да завършим всичко навреме. И успяхме!
Най-изключителният момент в този концерт за мен обаче беше финала. Седмици наред ми се свиваше сърцето при мисълта какво ще причиним на Ивайло Първанов, насълзяваха ми се очите и се хилех като пача едновременно. Още на лагера най-големите и първи в състава момчета и момичета ме вербуваха за тайна мисия. Искаха да възстановят най-старият танц, поставян от Ръководителя и създаден за 5-6-7 годишни дечица. Търсеха репетиционна зала и спокойствие, да не ги разкрие някой. Няма да коментирам колко родители също бяха в заверата. А мен едва ме навиха, трябваха около 4 секунди, за да обработя информацията 🙂 И така един ден в залата по хора за възрастни се изсипаха цял бюлюк тийнеджъри, започнаха да коленичат, подскачат и подвикват, а ние се заливахме от смях и знаехме, че ще се получи страхотен завършек на иначе сериозния, стилово издържан и наистина хубав концерт. Ама как да си Пламъче и да не ти гори дяволитото огънче в сърцето 🙂 Така и стана! А те, виновните, коленичеха в гиздави костъми, с ръце над главите за къща и плачеха. Плачеха от силната емоция. Плачеха от благодарност. Плачеха и заразяваха и нас и публиката… и още ме държи тази сълзливост, от март.
През май, пък, реализирахме една стара идея – концерт-пикник на открито. Случихме го отново в базата на БЧК в с. Лозен (добре че там ни харесват). Родителите се заеха с организацията на почерпката, а ние се фокусирахме върху програмата. След концерта направихме парти, а невероятният и неповторим наш приятел Тоци, накара и малки и големи да подскачат в ритъма на танца, да играят игри, да се веселят… ще се повторя, отново всички заедно!
Пак за първи път тази година ни се случи да изпратим наши Пламъчета в европейските университети. Юни започна с едно голямо завършване 🙂 Нашите, цели 11 на брой, абитуренти решиха да направят свой общ бал. Искаха да са заедно и да споделят този момент с приятели от школата, а и с нас – преподавателите. Поканиха ни най-тържествено, бяха организирали всичко, а ние за първи път бяхме гости в събитие, което е част от живота на ансамбъла. Беше съвсем истински абитурентски бал – с тоалетите, специалните прически, професионалния грим, с броенето до 12, виковете, възгласите, с усещането за цялост и единство.
С четирима от тях се разделихме (другите са студенти в София и са си при нас), но колкото повече време минава, толкова повече си давам сметка, че те осъстват само от репетиции, не и от живота на състава. Тези дни всички се прибираха за Коледа. А другите ги чакаха с нетърпение. Не знам дали ще ми повярвате, но почти първото нещо, което направиха, беше да се върнат в залата.
Лятото пък мина под знака на международните участия. Бяхме в Полша, в Босна и Херцеговина, в Украйна и в Шанхай. Добре де, те бяха, аз пазих фронта тук и заедно с родителите трепетно чакахме и споделяхме новини, снимки, линкове. Вили, майката на Ралица, успя дори да намери живо предаване в интернет. Гледахме състезателната програма от Полша на живо. Подскачахме пред компютрите. Така се случи, че в този момент имах гостенка и я побърках от нерви и напрежение. На всеки пет секунди коментирах като на футболен мач „браво, това стана много добре“, „ох, това мина без грешка“, „разминаха се правилно“ и т.н.
Единият ден живото предаване се случи по време на репетиции с групата по хора… ами ето така репетирахме 🙂 даже аплодирахме. Наско и Жени Пирянкови пък пътуваха до Полша, за да подкрепят ансамбъла и да пускат информация от мястото на събитието.
Преди първото турне, това във Висла, Полша, беше много важно пътуващите да се чувстват екип, да се научат да работят заедно и да преминават препятствия като фурии. С помощта на Мартин и Стефан Савови случихме “Предизвикателството Полша”. Разделихме по двойки, ама такива едни, неочаквани за тях. Разходихме ги из цяла София в търсене и разрешаване на загадки. Въвлякохме родители и танцьори от ансамбъл “Младост”. Искрено се забавлявахме, не само докато измъчвахме младите мозъци, но и докато държахме топла връзка между точките – “тези минаха, идват към вас, бъдете готови”, “онези отиват към метрото”, “третите пък нещо са се объркали, идват от друга посока” и какво ли още не.
Най-голямото очакване беше на предпоследната спирка, там всички трябваше да отидат на гости на Люба, а тя пък трябваше да се прибере вкъщи. Бела, майка й, едва се беше удържала да не издаде, че накрая всички ще минат през нейната задача, а ако не познаят ще клякат. И клякаха 🙂 Но понеже именно там се случваха повечето купони, то и съвсем логично децата решиха, че това е крайна дестинация и направо си нахлуваха и започваха да се събуват. Какво разочарование, трябваше да стигнат чак до Младост 4!
Така се случи, щото Ръководителят посрещна и рождения си ден в залата. Течеше подготовката за турнето в Босна и Херцеговина. През половин час му се пееше „Честит рожден ден“. Получи много подаръци от децата. И точно, когато решихме да си тръгнем и да пием по бира, се обадиха да ни поканят на участие при бесарабските българи в Украйна. Преброихме дните, видяхме, че ще успеем – все пак имаше достатъчно танцьори във форма, които и без това не бяха разбрали, че навън е лято 🙂 Приехме, заминаха…беше едно неповторимо пътуване!
И много още се случи през тази година. Фото сесия и филм, заснети на летище Граф Игнатиево, превърнали се в цяла кампания „Българите обичат своята военна авиация“. Участия във фестивали и концерти в страната. Открити уроци, в това число по време на семинар за хореографи. Теренни проучвания за разработване на новите танци. Запознанства с прекрасни нови хора. Купища вътрешни тържества.
Създадохме и представихме цял един нов проект, за всички танцьори, които вече не са деца, а прекрасни млади пълнолетни хора – Фолклорен танцов театър „Край огнището“. И неговото име се роди в точно тогава, на 23.12.2016 г., сред дима и саждите от онзи пожар.
Остана ни само още едно голямо събитие, с което ще сложим край на нашата активна Пламъчкова година – участието ни в „Българската Коледа“, утре на 25.12.2017г. Това е кауза, зад която заставаме с цялото сърце и вяра; кауза, която искаме да споделим с всеки; кауза, която дава живот. Гледайте ни и гласувайте!
Да, голяма година беше – юбилейна, концертна, пътешественическа, признателна и признаваща, благодарна, усмихната, щастлива и със сигурност запомняща се!
Весели празници!
Фотографи: Ангелина Трифонова, Огнян Стефанов, Наско Пирянков, Жени Пирянков, Камен Пирянков, Красимир Колчагов, Дора Димитрова, Ивайло Първанов.
